.
.
.
„Р”... ЗАВИНАГИ
-разказ от недавното -
Освен жътвата, в дъното на ония далечни детски години се спотайват и други „отрицателни емоции”...
Рожба на дявола или самият преоблечен дявол трябваше да бе козата ни Коцка, щом като ме разплакваше всеки божи ден. Извеждах я обикновено да бръсти по гиризите на Манчовото или из гробищата. Не отивах далече от къщи с нея, но тя ми създаваше чувството за една безкрайна каторга.
Не пасеше тревата в краката си, ами току се покатерваше по дърветата, по храсталаците, прескачаше бините и гиризите, с които стопаните си ограждаха дворовете и селищата. И все налиташе на пакост по моето си детско усмотрение.
Молех й се, говорех й гальовно, но тя хич не ме чуваше и ме влачеше след себе си, както нарочено куче влачи на опашката си тенекия...
Но и на Коцка намерих колая.
Един ден тръгнах след нея, отпуснах й връвчицата достатъчно и забелязах козе задоволство в очите й – що ли си рече: превъзпитах го тоя проклет дечко! Поглеждах я с крайчеца на окото и дебнех мига.
Още малко да се залиса тая шантава коза и ще види истинските дяволи тогава.
Забръсти тя едно младо дудле и аз...хоп, улових я за едното ухо. Свих го на две. Захапах го такова превито с острите си детски резци. Невъобразимо мееееее из Манчовото селище, из махалата.
Благодарение на тази жестокост Коцка се преизпълни с уважение към особата ми и можех вече да си играя с децата, като само я попоглеждах от време на време. И то хей така, колкото да се информирам за маршрутите й в най-близки разстояния.
А игрите на мерата бяха най-разнообразни: на гула, на народна топка, някои ловяха бръмбари и паяци с восъчно топче и конец в отвесните дупки, други тичаха след тежки гумени топки.
Като новак ме наблюдаваха няколко мига, после „изведнъж” връстниците ми забелязаха, че не мога да изговарям точно като тях звука „р”.
Дечи на Дундурийте, Бони Килограмчето, Сашко на Менчови, Мишо на Владо Турлачето се запревиваха от смях.
Не знам кой даде сигнала, но много ме заболя. С рев се прибрах в къщи. Коцка ме посрещна учудена.
Заравях очи в книжките, оставях ги, току отварях гърло срещу огледалото – къде се запречва проклетият звук!?! Контактите ми намаляха до най-пълен минимум, ходех само при библиотекаря Пеци Чиката.
Така преживях някак си до седми клас. И когато по програма трябваше да изучаваме западен език и в Комощица бяхме ощастливени с френския, аз се втурнах към него с цялото си същество.
Стигна се дори до там, че стройната и строга Лазарова ме похвали за отличното произношение. Истински франкофон, демек.
Присмехулците ми позавидяха мъничко, но прекалиха в усвояването на фррренското пррроизношение. И в часовете по математика фрескаха даже.
Но и те ми кацнаха – Лазарова усети подигравките и им разпореди два пъти в две седмици по два часа да идват у нас да ги уча на новите уроци.
Стигаше им това наказание за богатските деца с двуетажните къщи да ми идват на крак, да ги уча извънкласно.Пред стреснатия поглед на баща ми Георги и майка ми Врачана, трудолюбиви хора, но предпоследни по имане в селото.
Уроците свършиха, свърши и вътрешната ми гордост.
Затворих се наново у себе си, а когато тати събра овце от селото, все молех да го отменям в пасенето им.
Тръгвах след овцете още преди изгрев слънце, размахнал дълга тояга и над изправените им учудени уши се носеше моето печално рррррррррррр,дей! Ририках по цял ден до прегракване, с надеждата нещо у гърлото ми да се скъса, та да мога и аз като другите деца да изговарям нормално този омразен звук...
Чак след няколко години, когато стабилно заергенях, се поуспокоих: момичетата, с които се срещах, оставаха очаровани от произношението ми.
Дори задълбаваха, нарочно ли го правя или този чар си ми е по рождение?
На което с гордост отговарях – естествено!
Цветан АНДРЕЕВ
.............................................................
